Иваил цар
сн.: личен архив

Стоян Николов – Торлака: Моят Ивайло е непримирим, безкомпромисен и чепат

Стоян Николов – Торлака влезе стремглаво в редиците на съвременните български писатели, спечелвайки симпатиите на публиката с трилогията си, посветена на Северезопадния край. И докато в романите „Северозападен романь“, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ читателят се сблъсква със самобитния хумор на автора и диалекта на Северозапада, то в последната му книга „Иваил цар“ се потапя в живота на загадъчния български цар Ивайло. Хуморът отстъпва на суровото Средновековие, езикът е книжовен, наситен с архаични елементи за достоверност.

Торлака живее от години във Велико Търново със семейството си и наскоро представи „Иваил цар“ пред местната публика. Както сам казва: „Търново е много свързано с Ивайло, хората го припознават като някакъв легендарен владетел, това е един от малкото приноси на комунизма, стадионът се казва така, много хора също.“ Авторът признава, че чувства своя герой много близък.

След Велико Търново Торлака се срещна с част от българската общност в Париж, посети също Чирпан и Стара Загора. Ето какво сподели още завършилият история писател и журналист Стоян Николов за „Царевец вести“:

Защо се спря точно на тази част от българската история?

Причините са много. Ивайло е много загадъчна личност, за него има изключително малко достоверни исторически източници. Всичко, което знаем, е от византийски автори, което до голяма степен не е твърде обективно, защото те не са много добронамерени към българските владетели, пък камо ли към него. Той е хвърлил доста тяхна кръв. Нещото, което ме накара да се насоча точно към него, е това, че той е изключително чепат, самоуверен, краен, непримирим и по никакъв начин не се съобразява с правилата, които са наложени от обществото. А в Средновековието да не се съобразяваш с правилата на обществото, не е като да го правиш сега.

Много историци го наричат феномен…

Абсолютен феномен е, той няма аналог в българската история. От Средновековието има няколко такива личности, които знаем по-скоро от западната история – Уилям Уолъс, Жана д’Арк, Ян Хус. Това са хора, които разбиват парадигмите и правят неща, които по никакъв начин не могат да бъдат наречени обикновени. Ивайло според мен не е волен свинепас, както твърдеше конюнктурата преди 20-ина години, но в никакъв случай не е и от висшето благородничество.

Той размества пластовете, разбърква нещата в една сравнително подредена йерархия по начин, по който е трудно да повярваш, че един човек може да го направи. Един човек, защото той, първо, е бил сам в начинанието си, и второ, е бил силно магнетична личност, защото увлича не само българските селяни, а и феодали, увлича дори царицата по себе си. Не е лесно да го направиш най-напред в главата си, а още по-трудно е да го реализираш. Той по никакъв начин не се съобразява нито с вътрешните, нито с външните врагове, наистина е непримирим към всичко около него. Най-вероятно е знаел от самото начало как ще завършат нещата рано или късно за него, тъй като не е имал подкрепата на болярството и е влязъл в един кошер, в едно осило. Вероятно е знаел какво ще се случи, но просто не го е интересувало. Просто е изблик на гняв, на ярост, на непримиримост това, което е направил.

Имайки предвид колко са малко историческите източници за цар Иваил/Ивайло, той сякаш е по-скоро легендарен. Къде е границата между фактологията и легендата в неговия образ? На какво стъпваш ти?

Опитвах се да не се съобразявам много с историографията от периода между 1944 и 1989 година, прочетох всичко, което е написано за него преди и след това. Най-много работих върху историческите източници от неговия период. Те са два основни – византийците Георги Пахимер и Мануил Фил. И от двамата не знаем името на Ивайло. Та те пишат за него в контекста на византийската история. Всъщност се отнасят много маргинално към него, обиждат го постоянно, но тава е нормално, тъй като само за два месеца той разбива две византийски армии, общо 15 хиляди души, и заповядва на войниците си да изколят всички до крак. Тогава е имало неписано правило, че когато християнски войски се бият, пленниците се пускат, но Ивайло е бил бесен, тъй като византийците слагат на българския трон Иван Асен III, когато той излиза от Търново, да се бие с татарите, които пак византийците настройват срещу тях. После Ивайло не успява да се върне в Търново и бесен от това, заповядва да ги избият. Те пък са убили най-близките му военачалници преди това. Това е причината за маргиналното писане на византийските автори по адрес на Ивайло, опитал съм се да игнорирам отношението им по някакъв начин и да хвана само историческата истина.

Името му се знае само от Свърлижкото евангелие, където последната буква от него не се чете, тъй като евангелието е повредено на това място. Пише „В дните на цар Иваил, когато гърците стояха под Търново“. Големият приятел на българската държава и на българския народ Константин Иречек решава по западнославянски обичай да сложи едно „о“ отзад, ама ние продължаваме да не знаем дали е „о“, или не е и затова съм го оставил така. Безспорно името Ивайло се е наложило, но не е задължително да се съобразяваме с него, тъй като не знаем дали е исторически достоверно. Това прави личността му още по-интересна, тъй като дори не знаем как се казва точно, а и това име няма аналог в Средновековието. То получава гласност по време на Възраждането, когато хората започват да си кръщават децата Ивайло.

Иваил цар

Кой е твоят Ивайло, какъв го описваш?

Опитвам се да създам един пълнокръвен образ на човек, който наистина е човек. Описвам го от детството му през младежките му години. Първата част на „Иваил цар“ свършва с момента, когато той сяда на трона. Нещото, на което наблегнах, е да чета много за историческото време, в което живее, не само за Балканския полуостров, а и за татарите, за маджарите и т.н., за всички процеси, които протичат, за да си създам правилна представа за това в какво общество израства той. Опитах се да покажа как и защо той се превръща в това, в което се превръща. Каква е причината той да стане това, което е, защото е продукт на своето време. Не мисля, че нито Уилям Уолъс, нито Жана д’Арк или Ян Хус са искали да станат това, което са станали, просто са принудени от обстоятелствата. Времето тогава наистина е било страшно. След като умира Иван Асен II, маджари, татари, ромеи, сърби разкъсват буквално на парчета тази голяма и могъща на пръв поглед държава. Вътрешните проблеми са много големи, жените му тровят децата си една на друга, защото са царе и т.н.

Моят Ивайло е непримирим, безкомпромисен и чепат, който не се съобразява с обстоятелствата и прегазва всички парадигми, които в конкретния случай са причина за това, което се случва. Да, той управлява само 3 години, но за това време обърква плановете на болярите, татарите, ромеите и създава нещо, което никой не е очаквал, че ще се случи.

Доста често си представяме героите от историята ни като някакви светци едва ли не. Всъщност, за да се занимават с такива неща, те трябва да са изключително емоционални, с много енергия в себе си. Как ще тръгнеш през Средновековието срещу царя? Той е поставен от Бог.

„Заиграваш“ ли се с тези съмнения, че той евентуално не е от чисто български произход?

Не, умишлено съм се опитал да избягам темата за произхода му като националност и социален статус. Представил съм го като човек, загубил рано родителите си, които всъщност имат дребен благороднически произход. Ако говориш за куманската теория за произхода му, мисля, че няма логика. Ако беше така, той щеше да получи подкрепата на Георги I Тертер, който идва след него и е куман. Но той не пуска Ивайло да се върне в Търново. Болярите са разделени тогава на куманска клика и българска клика, като куманската надделява.

Колко време ти отне подготовката за книгата?

Книгата беше замислена като една и започнах да я пиша миналата година, като още не бях завършил „Май ще ни бъде“. Написах около 200 страници, но една нощ реших, че това не е моят текст, не го чувствам като мой. Затова го започнах отначало. Тъй като обаче съм свикнал да пиша на хартия първо и да преценявам обема, когато стигнах към 400 страници, усетих, че започнах да претупвам нещата. Ако стане 600-700 страници, книгата става непродаваема, тромава за четене, а и печатът е труден при такъв обем. Затова реших да бъде в две книги. Първата част свършва съвсем естествено с качването на Ивайло на трона, тъй като това е инициационен момент, преход от едно състояние в друго. Опитал съм се да представя всичко по човешки начин, какви са вътрешните му борби, какви са външните – основната част от армията му са обикновени хора, как те възприемат промяната в положението му.

Има голям интерес към „Иваил цар“, преди още да излезе от печат. Какво привлича днес четящото ни общество към такъв тип връщане към историята? Към средновековната история, защото от по-новата има доста примери.

Това, което ме питаш е много интересно, защото, когато едно общество изпадне във вътрешна криза, в някакъв колапс, се появява нещо, което да го разбуни. Заради това се появява Христофор Жефарович, Паисий, възрожденците, защото обществото има нужда от тях. Сега сме в сходна ситуация, въпреки че материално не сме така притиснати, както тогава и не сме под чужда власт. Мисля, че е интересно, а пък не съм го играл тоя мач, дето ми беше интересно на мен обществото как ще реагира, просто аз усетих вътрешна необходимост. Наистина, когато си в лоша ситуация, търсиш някакъв пример, който да те извади от нея, търсиш нещо различно, светло, провокиращо, крепящо.

Да тръгнеш по нов път?

Да, тогава ситуацията е била сходна със сегашната, хората са били отчаяни. По време на Константин Тих, царят, който е преди Ивайло, данъците се повишават, татарите грабят навсякъде, болярите грабят навсякъде, прилича ли ти на нещо?

В такъв случай смяташ ли, че може да се очаква подобен феномен в съвременната ни история?

От историческа гледна точка мога да ти кажа, че никога изкуствени държавни образувания не са просъществували дълго. Рано или късно цялата тази парадигма, която е създадена от 70 години до момента, ще рухне. Римската империя е паднала, че няма да падне ДС ли? Няма да продължи това дълго време, въпросът е, че ние с теб примерно го живеем това през целия си съзнателен живот. В един момент тази изкривена, извратена реалност на нас ни се струва, че е нормална. Имам наблюдения върху хора с 10-15 години по-млади. Част от тях бягат навън, но друга част се държи изключително непримиримо. Те виждат информацията по друг начин, комуникират с хора от други държави, много пътуват.

Сподели как протича процесът на писане при теб? Как успяваш да си толкова продуктивен?

Пиша нощем, още от малък съм си така, заспивам късно. Тогава ми се караха нашите, сега ми се кара жена ми. Нощта слага стена между тебе и света, можеш да си чуеш мислите много по-добре. Нощем пиша, а през деня чета, пиша във „Фейсбук“, защото ми е важен за връзката с читателите. Работя много добре през нощта, играя си с по 3-4 хил. думи.

Спомена „Фейсбук“, наскоро беше закрит твой профил там, в който правеше остри изказвания срещу властимащите. Та какво мислиш за свободата на словото у нас?

В началото си мислех, че може човек да се занимава с журналистика у нас по ординарния начин. Имах ефимерни виждания за нещата тогава, мислех си, че в тази медия ще е по-добре, в другата ще е по-добре. Оказа се, че няма такова нещо. В България има 3-4 медии, които горе-долу пишат обективно.  И да, уволнявали са ме оттук-оттам, после почнаха и да ме заплашват, вече съм свикнал на тия неща. Няма свобода на словото в България, става все по-зле в това отношение. Гледаме циркове с журналистите от маститите медии, които се сетили, че трябва да протестират за свободата на словото, а 20 години те създаваха тази рамка, в която живеем сега.

Нещата са кофти, но има голяма светлина в тунела и се натрупва едно напрежение, което в крайна сметка винаги избива. Както казах преди малко за Римската империя, вандалите са дошли и едно нещо, което е изглеждало изключително могъщо, се е срутило за нула време. Хората имат достъп до голяма информация, социалните мрежи спомагат за това, могат да сравнят, да направят оценка и все повече хора стават непримирими. Това, че са ми спрели един профил или че някой ме е докладвал, не може да спре гората да се разлиства, просто могат да забавят процеса, нищо друго.

*****

Последвайте Царевец вести във „Фейсбук“ тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published.


*